Преди да се превърнат в портрети по училищните стени, будителите също са били ученици. Преди книгите, вестниците и големите дарения е имало някой, който им е преподавал. Човек, от когото са научили първото правило, получили са книга или са чули за свят, много по-голям от родния град.
В Карлово тази история има адреси. Можем да минем покрай дома на учител, да влезем в някогашно училище и да открием връзка между фабричните машини и образованието на децата. Зад познатите фасади стои дълъг общ труд на хора, които са строили, превеждали, преподавали и отделяли от спечеленото, за да има кой да учи след тях.
Учителят, при когото се събират бъдещи съдби
През двадесетте години на XIX век Райно Попович свързва живота си с Карлово. Роден в Жеравна и учил на различни места, включително в прочутата школа на остров Хиос, той донася в града образование, придобито далеч отвъд местните възможности. Преподава тук около четвърт век.
Сред неговите ученици са Иван Богоров, Ботьо Петков, Евлогий и Христо Георгиеви. Списъкът е забележителен, но зад него има нещо по-интересно от съвпадението на известни имена. Един учител участва в подготовката на хора, чиито бъдещи занимания ще бъдат толкова различни: книжовност, образование, търговия, дарителство.
Лесно е днес да гледаме на подобна школа само през славата на възпитаниците ѝ. По-трудно е да си дадем сметка за ежедневната работа, преди тази слава да съществува. За учителя отсреща още няма паметник или име в учебник. Има млад човек, на когото трябва да обясни нещо така, че да го разбере.
Книга, която учи и как да живееш с другите
През 1837 г. излиза преведената от Райно Попович „Христоития или Благонравие“. Заглавието може да звучи далечно, но част от заниманията на книгата са изненадващо разпознаваеми: поведението сред хората, начинът на общуване, добрите обноски и възпитанието.
Това е свят без родителски групи в телефона и без безкрайни спорове под публикации, но въпросът е познат. Достатъчно ли е човек да знае много, ако не умее да се държи с другите?
Изследователката Марта Методиева обръща внимание именно на тази по-дълбока страна на „Христоитията“. Зад правилата за приличие стои идея за образованието като подготовка за разумен и добродетелен живот. Погледната така, книгата е далеч повече от стар наръчник за добри маниери.
Има и една чудесна карловска подробност. За книгата се записват 199 души от града. Сред спомоществователите от гайтанджийския еснаф е Иван Кунчев, бащата на Васил Левски. По-късно самият Васил посещава дома на Попович за уроци по църковнославянски език и църковно пеене.
Така зад една книга изведнъж се появява цял град. Учителят я превежда, занаятчии я подкрепят, семейства се интересуват от нея. Просветата има нужда от читатели още преди отпечатаните страници да стигнат до тях.
Градът започва да строи за децата си
Карлово през Възраждането е град на работилници и търговски връзки. Местните занаяти и стоки го свързват с пазари в Османската империя и извън нея. Наред с поминъка постепенно се разширяват и образователните му възможности.
През 1836 г. карловци построяват нова сграда на взаимното училище. По-късно към училищния живот се прибавят други средища за четене и общуване: читалището, създадено през 1861 г., и Ученолюбивата дружина от 1870 г.
Самото име „Ученолюбива дружина“ заслужава да бъде произнесено бавно. Хора се събират около обичта към учението. Днес бихме говорили за образование, култура и гражданска инициатива поотделно. В това старо название те стоят естествено едно до друго.
И училището започва да изглежда като обща отговорност. Някой трябва да намери учител. Друг да помогне със средства. Трети да се погрижи за сградата. Зад всяка записана в историята година стоят задачи, които някой действително е свършил.
Когато Христо Ботев е просто ученикът Христо
Една от най-близките до нас страници в тази история е свързана с Ботьо Петков и неговия син.
През 1854 г. даскал Ботьо идва да преподава в родния си град Карлово. Семейството остава тук четири години, а Христо започва да учи в карловското основно училище. През 1858 г. се завръщат в Калофер.
Обикновено срещаме Ботев в края на неговия кратък живот. С поезията, вестниците, четата и решението да се качи на „Радецки“. Карловската част от биографията му ни връща много по-назад. При детето, за което всичко това още предстои.
Не знаем как е изглеждала всяка негова училищна сутрин и няма нужда да измисляме. Достатъчно интересно е, че по улиците на Карлово е вървял бъдещият поет, докато баща му е работил като учител.
Самият Ботьо Петков заслужава да бъде видян извън сянката на прочутия си син. Родната му къща се намира на улица „Даскал Ботьо“ № 11. Построена е около 1800 г., а музейна експозиция в нея съществува от 1960 г. Особено хубав детайл е, че тя е уредена по инициатива на карловска учителка, Сребрева. Учителската памет е съхранена с усилието на друг учител.
Има и още едно продължение. Христо Ботев сам става учител. Преподава в Задунаевка, а в началото на 1867 г. се връща в Калофер и замества болния си баща. Така училището присъства в живота му и от двете страни на учителското място.
Училище за момичета, започнало в един дом
Ако разказваме само за прочутите мъже, ще пропуснем важна част от училищната история на Карлово.
През 1846 г. Христо Попвасилев открива първото девическо училище в града. В началото то се помещава в неговия дом. Самият той е ученик на Райно Попович и Неофит Рилски и участва в създаването на взаимното училище.
Най-силната подробност тук е мястото. Един дом отваря врати за обучение. Началото не чака представителна сграда.
Това ни помага да погледнем по друг начин на думата „основател“. Тя звучи тържествено върху паметна плоча, но в случая означава и съвсем конкретно решение: да предоставиш собственото си пространство, за да могат чужди деца да учат.
До имената на известните възпитаници трябва да оставим място и за момичетата, чиито лични истории не познаваме. Училищната история на един град включва и тях. Значението ѝ не се измерва само с броя на бъдещите знаменитости.
Сградата, в която още се учим
През 1871 г. Карлово получава новото петокласно мъжко училище. Сградата е издигната с дарения и доброволен труд на карловци, с участието на еснафските сдружения и училищното настоятелство. Днес в нея се намира Историческият музей.
Тази промяна на предназначението е особено сполучлива. Някога хората са влизали тук, за да учат. Днес отново влизат със същата цел, макар вместо учебни занятия да ги очакват експозиции.
Музейната експозиция в старото училище е открита през 1960 г. Самото музейно дело в града обаче има по-дълга предистория, в която участват учители, събирачи на старини и ученолюбиви дружества.
Следващия път, когато прекрачим прага, си струва да погледнем и сградата, преди да се насочим към витрините. Тя също е част от разказа. Свидетелство за момент, в който хората са решили да вложат труд и средства в образованието на следващото поколение.
Фабрика, която да помага на училищата
Училището има нужда от подкрепа и след деня на откриването си. Сградата трябва да се поддържа, обучението да продължава, средствата да не свършват с първото дарение.
Тук в историята се появява един необичаен отговор. Евлогий Георгиев финансира изграждането на вълнено-текстилна фабрика в Карлово и я дарява на градската община за издръжка на местните училища.
В тази идея има далновидност, която се разбира и днес. Производството трябва да носи приходи, а приходите да подпомагат образованието. Дарението е замислено като източник на бъдеща подкрепа.
Така машините и училищните занятия се оказват части от един общ план. Може би това е сред най-интересните уроци, които Карлово ни оставя: грижата за знанието понякога приема съвсем практична форма.
История, която можем да извървим
Този разказ не е затворен само в книгите. Част от него може да се преживее в къщата на Райно Попович в „Старинно Карлово“. Сред заниманията, които комплексът представя, са писане с перо и мастило и изработване на документ с печатна преса и восъчен печат.
Да опиташ да изпишеш няколко реда с перо е различно от това просто да прочетеш, че някога хората са го правили. Ръката трябва да намери движение, буквите да се подредят, мастилото да остане там, където го искаш. Историята получава малко повече тежест, когато за миг усетим усилието зад нея.
А после можем да продължим към Даскал Ботевата къща и старото училище, днес музей. Три места, през които да разкажем на едно дете за Карлово без изпитване и без настояване да запомни всички години.
Защото най-важното в тази история не е да научим датите наизуст. Важно е да разпознаем хората зад тях.
Учителя, който превежда книга. Човека, който отваря дома си. Майсторите, които дават труд. Дарителя, който мисли как училището да се издържа и утре.
Всеки септември Карлово отново тръгва на училище. И може би най-хубавото, което можем да разкажем на днешните ученици, е, че много преди тях този град е полагал усилия за децата си.
Сега е наш ред.